вторник, 19 април 2016 г.

Ден...

Чух я как се събуди...
Унила, рошава... 
Eдинят й чорап липсваше...
Погледна ме с влажни очи и сякаш можех да прочета всичко...
Гушна се в мен и заплака...
Искаше днес да е специален ден за нея - да е с мама и да не се отделя и миг... 
В паниката си дори за секунда, че ме изпуска от погледа си, ридаеше безутешно и само прегръдката ми я спасяваше да не се удави в собствените си сълзи...
И когато разбра, че наистина няма да отида на работа за да съм с нея, грейна от щастие...


Simona:
"Мамо, моля те, не тръгвай
остани с мен сега,
обещавам ти усмивки,
ще е слънчев днес деня.
Няма аз да плача,
ще те слушам знай,
с теб ще се разходим двете,
разкажи ми приказки безкрай.
Ще те слушам обещавам,
с теб редом за ръка,
и в градинката да ходим,
няма да разливам своята вода.
Заедно ще посрещнем татко,
и ще готвя аз дори,
супа от трева и пясък,
колко вкусна е нали.
Мамо, на работа недей ходи,
ще отидеш други дни,
днеска ще е ден за мен,
ден с усмивки озарен."



четвъртък, 7 април 2016 г.

Човек!

Замислям се понякога какво ми доставя удоволствие... какво е моето хоби и често пъти стигам до заключението, че може би нямам такова или пък не съм си намерила нещото, което ме кара да бъда удовлетворена от това, което правя...

Преди няколко дни подех кампания, да помогна на нуждаещо се семейство с каквото мога. Помолих дори и приятелите си, познати и непознати да се включат.
Да ви кажа - чувствам се добре... Мисля, че явно съм някак създадена да се раздавам и да помагам...
Чувствам се добре, защото знам какво правя и за кого го правя... замислям се колко е значимо и как ще бъде оценено...

Вчера получих дори неща, които моето дете няма, а ще отидат за друго... замислих се ... замислих се как може би някои биха спекулирали с това... как реално биха задържали дадената играчка... и ми стана ясно, че аз няма да съм една от тях. Напротив, ще дам играчката на дете, което няма, за да може, когато е на площадката, дори бедно и опърпано, да споделя дадената играчка с моето дете, така моето дете, ще размени своята, за тази, която я няма и ще се социализира... ще намерят общ език...Ще играят заедно, колкото и да са различни, толкова еднакви... Деца!
Това ще е стимула ми да науча и своето дете и себе си, че не трябва да задоволявам всичките му капризи и да не го глезя, и второ, че има хора, които нямат почти нищо и една играчка ще бъде всичко за тях, а за други ще бъде поредната в колекцията...

Може би някой ще помисли, че съм голяма будала, че никой няма да разбере... важното е, че аз ще знам... че не е редно!

Нека бъдем хора... да си помагаме и да се развиваме...
И да, лично в моето си самосъзнание, аз съм човек. Човек с главна буква, който няма да спре да се раздава и помага, само защото някой не иска да разбере моето виждане на нещата!

понеделник, 4 април 2016 г.

Ехото й отекна в храма...


Няма нищо по-хубаво и по-чисто от детската любов... от детския смях...


Емоцията... Освободеността... Искреността...
Едни очи, в които може да се потопиш, в който ще намериш един по-различен свят... 
Поглеждам я отново и се понасям... дава ми криле... Летя и се чувствам свободна... невероятно е... толкова много красота... 
Едно усещане, че всичко, е толкова прекрасно, че нищо не може да наруши и за миг хармонията.... един водовъртеж от чувства...
Не мога да опиша какво преживявам всеки път, когато се потопя в тях... когато искам да се удавя в дълбочината и спокойствието... Поглед без въпросителни, без безпокойство, без укор... Погледа й... Благ и приветлив... Неповторим...


... Избяга от всички ни... и седнала там на прага пред олтара, скръсти ръце и се замисли... Наблюдавах я как утихна и самата тя се сля с тишината и спокойствието на храма... 
Игривия й поглед с хилядите въпросителни сякаш бе намерил своя отговор на въпрос, който може би щеше да ми зададе... изправи се тогава и извика с пълен глас... "Монна..."
Някак беше осъзнала, че на същото едно такова място, неотдавна получи името си официално...май спомените й изведнъж я завладяха... 
Увереността, която излъчваше, ме просълзи, ускори пулса ми и стегне гърдите ми... 
Гледах я... сякаш искаше този път аз да й задам въпрос... беше вперила поглед в мен...
Усмихнах се и я попитах : 
- Как се казваш? - а тя с усмивка и ведър глас извика гръмко името си, така, че ехото отекна в целия храм... 
- Монна!

/15.08.2015 - сватбата на Дани/





петък, 1 април 2016 г.

Различните деца...


Нямаше как да не споделя нещо,  което ме трогна до сълзи... 
Нещо,  което ме кара да онемея... 
Извинявам се,  грешно се изразих... 
Не нещо, а  НЯКОГО!!!
Едно дете, което ме вдъхнови със своята борбеност, със своя кураж, със своят ентусиазъм... Дете,  което ме кара да се замисля, че нещата в живота не винаги са толкова сложни, колкото ние сами ги правим... Кара ме да се замисля, че е вече време да се радваме на малките и простите неща,  да намерим себе си... Да успеем да се мотивираме и да продължим... Да продължаваме въпреки всичко... Въпреки всичко да се стремим само напред... 
Това е тя! Казва се Лола... И е само на 13 години... Дете оставено на самовола в България и на пук на всичко осиновена от американци, за да развият,  това което е в нея,  това което е тя... Боец... Възхищавам й се... Не защото е българка, а защото с помощта на правилните хора е продължила... Развила се е... И ще продължи да се развива... 

Виж видеото:

А докато гледахте видеото разбрахте ли, че тя е незряща??? 
Предположихте ли, че тя не живее в сивото ни ежедневие, а в един тъмен свят... свят, в който светлината е нейната гимнастика... Нейната всеотдайност, нейната вяра...
И тук се питам, колко ли скрити таланти има захвърлени по домовете... Колко деца "Чудо" сме изоставили, само защото са различни...
Различните деца по никакъв начин не се различават от всяко едно дете, не се различават дори и от моето дете... Децата са бъдещето ни...


***
(www.bulgaria.utre.bg)
Лола Уолтърс е само на 13 години, когато се превръща в детето-чудо на Америка. На 2-годишна възраст момичето ослепява, но тя печелила купата на Американската гимнастическа академия!
Лола е сляпо българче, осиновено от американка. Нейната приемна майка не е знаела за недъга й, когато я приема за свое дете, но след като скоро научава за него, това не я отказва от Лола. Напротив, детето е получило безкрайна любов и стимул да вярва в мечтите си и да се развива още от съвсем малка.
Днес това изоставено българско дете е една от най-известните гимнастички на Америка. Наричат я детето-чудо на Америка. Не на България, на Америка…
Тази история трябваше да ни направи горди, но истината е, че тя малко ни натъжи и ни жегна. Защото Ок, навсякъде има хора, които се отказват от децата си. И понякога това е за добро. Но тя ни напомня как една не малка част от хората в нашата мила родина са се отказали доброволно от мечтите си. А това не е за добро.
Лола споделя, че само силната мотивация и воля не са достатъчни. Тя казва, че успехите й се дължат на огромната подкрепа от семейството, приятелите и съотборничките й. Подкрепа, която я превръща в истински победител!
„Никога не споделям, че съм сляпа по време на състезание. Искам да ме оценяват заради таланта ми, а не заради зрителния ми проблем” – споделя тя.
И наистина, когато я види човек, трудно би си представил, че това дете е сляпо! Ето как изоставените деца на България ни „прославят“! Вдъхновяващо? По-скоро тъжно…"

*** 

P.S. (1)
 "Зад всяко дете, което вярва в себе си, стоят родители, които са вярвали от самото начало."
Матю Джейкъбсън

P.S. (2)

-Тони, възхищавам ти се!

На шега...

1 април... ден на шегата и не мога да разбера сега на какво да се смея... на това, че не е шега увеличението на билетите за градския транспорт или на мизерията... За мен е ден като ден - един от многото, в който ставам рано и играя нещо подобно на пого с хората в метрото, като моята цел е да запазя поне от малко обувките си чисти докато стигна на работното си място...
Не, че нямам от онази хубава гъбичка за почистване, която все забравям как се нарича, но това е друга тема...
Имам си нещо като традиция... слизам от метрото и си взимам кафе от едно много усмихнато момиче, което работи в подлеза на метростанцията... пожелавам й "Приятен ден" и продължавам... 
Понякога си взимам билетче за триене, с нагласата да спечеля... но колкото и да знам, че това ще се случи на кукуво лято, продължавам да давам парите си и да се надявам - е разбирате ли защо за мен днес си е ден като всички останали... хахахах - защото се самозалъгвам....аххахаха ...
Осъзнах също, че след като няколко пъти се заливам с кафе, докато го нося в ръка, то няма смисъл да пазя обувките си в метрото, но... 
С две думи - ЗАГУБЕНА КАУЗА!
Мисля, че понякога няма никакъв смисъл и да се замислям, като някои неща не зависят от мен, но иначе какво ще му е интересното на сивото ми ежедневие... 

P.S. Специално написано, защото Пламито, няма търпение да ме прочете :) :) :)






сряда, 30 март 2016 г.

За начало...

Хоп-троп и аз тук да се намъкна... ха-ха...
Помислих си, че ще е хубаво и аз като някои хора да споделям интересни неща... да се оплача публично от нещо или просто да ви напиша за поредния ми скучен ден... Или пък не... може да споделям и интересни неща от сивото ежедневие... 
Ха, да ми е честит новия блог... Нов ден  - ново начало...