Ехото й отекна в храма...

Няма нищо по-хубаво и по-чисто от детската любов... от детския смях...

Емоцията... Освободеността... Искреността...

Едни очи, в които може да се потопиш, в който ще намериш един по-различен свят... 

Поглеждам я отново и се понасям... дава ми криле... Летя и се чувствам свободна... невероятно е... толкова много красота... 

Едно усещане, че всичко, е толкова прекрасно, че нищо не може да наруши и за миг хармонията.... един водовъртеж от чувства...

Не мога да опиша какво преживявам всеки път, когато се потопя в тях... когато искам да се удавя в дълбочината и спокойствието... Поглед без въпросителни, без безпокойство, без укор... Погледа й... Благ и приветлив... Неповторим...

... Избяга от всички ни... и седнала там на прага пред олтара, скръсти ръце и се замисли... Наблюдавах я как утихна и самата тя се сля с тишината и спокойствието на храма... 

Игривия й поглед с хилядите въпросителни сякаш бе намерил своя отговор на въпрос, който може би щеше да ми зададе... изправи се тогава и извика с пълен глас... "Монна..."

Някак беше осъзнала, че на същото едно такова място, неотдавна получи името си официално...май спомените й изведнъж я завладяха... 

Увереността, която излъчваше, ме просълзи, ускори пулса ми и стегне гърдите ми... 

Гледах я... сякаш искаше този път аз да й задам въпрос... беше вперила поглед в мен...

Усмихнах се и я попитах : 

- Как се казваш? - а тя с усмивка и ведър глас извика гръмко името си, така, че ехото отекна в целия храм... 

- Монна!

/15.08.2015 - сватбата на Дани/